Жажда

София е майка и мащеха. Дава възможности, но ни взима времето. Пръска обещания и надежди, но ни изцежда и изхабява.

Два пъти се опитах да избягам от нея. Първия път в Берлин, веднага след гимназията, втория – в Лондон, малко преди да разбера, че човек на където и да тръгне, помъква емоционалните дисаги със себе си. И се върнах. И останах. И ето ме – седя на земята, на един завой на пътеката покрай Панчаревското езеро и го гледам през храсталаците.

Поглед към водите на езерото

В чужбина има къде- къде по-по-най-хубави “гьолове”, но с този някак си принадлежим. Още отпреди 30+ години, когато по зазоряване, с татко бяхме единствените, които цепят сутрешната мъгла, тръгнали за риба, та до днес, когато трудно намирам къде да паркирам.

Когато няма пейка, и бордюрът е пейка

Не бях идвала отдавна, но имах жизнена нужда от много вода и малко време за себе си. Това, което ме доведе тук, е “Жажда”. Напоследък, когато съм в града, не мога да чета. Лесно се изморявам, трудно се концентрирам. Мислите ми подскачат между редовете, заради жонглирането с поне 58 различни по големина и цвят топки, за точно определено време.

Книга, утоляваща жаждата за смисъл

Затова дойдох тук, за да погася пушещата си глава и вдишам въздух, тишина и някоя друга смислена дума между кориците на “Жажда” за час и нещо. Книгата се чете бързо и утолява. Разходката отвъд Околовръстното – също. Препоръчвам и двете!

Facebook
Facebook
Instagram